За метода на Позитивната психотерапия
Позитивната психотерапия е дълбинен психотерапевтичен подход, разработен в началото на 60-те години от проф. д-р Носрат Песешкиан. Методът стъпва върху хуманистичното виждане за човека, психодинамичните принципи за разбиране на болестта и прилага иновативни техники, насочени към вътрешните ресурси. Той съчетава работа с конфликти и акцент върху личните сили в краткосрочен терапевтичен процес.
Методът намира приложение както в клиничната практика – психиатрия и
психосоматика – така и в сферата на психологическото консултиране,
образованието, социалната работа и управлението. Благодарение на образния
език на приказките и метафорите, той е подходящ за хора от всички възрасти
и психоемоционални състояния.
Позитивната психотерапия насочва вниманието не към симптомите, а към скритите,
но налични ресурси на човека. Така тя подпомага личността в преодоляването
на трудности, чрез развиване на собствените й потенциали.
Методът е ефективен и при семейна или групова работа, като включва участниците
в процеса – членове на семейството, приятели, колеги – в ролята на ко-терапевти.
Пет стъпки в позитивната психотерапия, които оформят основата на всяка терапевтична комуникация:
- Слушане и наблюдение с емоционална дистанция;
- Фокусирани въпроси с цел изясняване на ситуацията;
- Разпознаване на позитивните аспекти в поведението и комуникацията;
- Подреждане и вербализиране на проблемите;
- Изграждане на нови цели и разширяване на перспективата.
Психотерапевтичният процес се основава на три взаимосвързани подхода – позитивен, културен и съдържателен.
Позитивният подход включва преосмисляне на симптомите като израз на вътрешна логика и неизказани нужди. Това позволява ресурсите на личността да бъдат мобилизирани и включени в лечебния процес.
Транскултурният подход обогатява терапията с перспективи от различни култури чрез приказки, метафори и разкази, които представят алтернативни начини за справяне с проблемите.
Съдържателният подход разглежда вътрешната динамика между два типа способности – първични и вторични. Те отразяват както индивидуалните емоционални реакции, така и социалните норми, възприети от средата.
Вторичните способности представляват социално формирани поведения и очаквания, свързани с ролята на индивида в обществото.
Първичните способности са емоционалните основи, развити още от най-ранна възраст – способността да обичаш и да бъдеш обичан.
Когато външни събития влизат в конфликт с вътрешния психологически опит, се формира вътрешно напрежение. Именно този вътрешен конфликт се превръща във фокус на терапията, където чрез позитивния подход се търси смисъл и се намират нови начини за справяне.